Мароко през погледа на Карина Бялкова

Митове срещу факти: Шамал, непознатото Мароко

Ако сте като повечето хора, когато чуете Мароко вероятно си представяте горещи пясъчни дюни, през които бавно се нижат кервани камили. Никой не би ви упрекнал – това са картините, с които туристическите агенции продават екскурзиите си до Маракеш и които фотографите обичат да заснемат – картини на екзотични преживявания като това да спите под звездите в пустинята, да карате ATVта по пясъчните дюни или да яздите камили. Колкото и да са привлекателни, такива преживявания създават у нас една доста ограничена представа за африканската държава. Предизвиквам ви да я разширите и да разбиете част от най-популярните митове.

Танжер – европейската амбиция на Мароко

С името Шамал мароканците назовават северната част на Мароко, чиито център е град Танжер. Разположен едва на 14 км от испанския бряг, отатък Гибралтарския проход, градът има напълно модерен облик, луксозно пристанище, 5-звездни хотели, молове и всичко, което да накара европейския турист да се чувства като у дома си. Подобно на други средиземноморски страни, час пик е в полунощ, когато всички са навън, задръстванията са големи, а хората излизат да поседят на тревните площи със семействата си. Късното ми пристигане веднага разби митът „В Мароко е опасно да излизаш сама”.

Ами оказа се, че изобщо не е. Улиците са пълни с млади хора, вклчително семейства с деца, както и сами момичета и колкото и да се оглеждах за опасност, не открих такава. Ако сте от по-притеснителните девойки, винаги можете да потърсите един от редките барове, чиито витрини са в розови неонови светлини. Не, това не е Нидерландия, тук тези светлини означават, че барът е само за жени и вътре не се допускат мъже. Реакциите на първите ми публикации след пристигането бяха „Я, колко е цивилизовано!” Явно доминиращият мит сред нас е по-скоро за безредици и нищета.

Дълги години Танжер е бил със статут на независимост и определян като международна зона. Дори самите мароканци е трябвало да представят паспорти, за да бъдат допускани в града. Едва през 1956 г. той става част от Кралство Мароко. Културният меланж на целия регион е забележителен – финикийци, римляни, бербери, евреи, андалуси и араби, всички са оставили своята следа в развитието на града. Завладяването от португалци, испанци и французи е  оставило съответните имена на кварталите – днес местните ще ви насочат към френския квартал, испанския квартал, еврейския квартал и т.н. А самите жители на Танжер се гордеят със своята толерантност. За тях етност, цвят на кожата, религия не са от значение – еднакво отворени са към всички, а градът им често е даван за пример за толерантност и гостоприемство.  

Това, което направи Шамал съвсем европейски  в моите очи, бяха споделените ценности. Градът се стреми да развива устойчив туризъм, съобразявайки се с околната среда и капацитета на инфраструктурата. Посетихме пристанището Танжа Марина Бей, където домакините ни обясниха концепцията си за развитие. Кабинкови лифтове ще свързват промендата с близките хълмове, конферентни центрове ще стават домакини на бизнес, светски и културни събития, а круизни кораби ще акостират в обособена за тях зона. Всичко това е възможно, защото властите са преместили цялото съществуващо пристанище няколко километра надолу по брега, за да отворят врата към бъдещето. Тук научихме и за високоскоростния влак,  който стига до Казабланка само за два часа.

И така, какво можете да посетите докато сте в Танжер? Най-близките забележителности са паркът Пердикарис, Пещерата на Херкулес и нос Спартал.

Пердикарис: Романтика с криминален привкус

Пердикарис е парк, разположен само на няколко километра от Танжер и се простира на площ от малко повече от половин квадратен километър. Дом е на стотици растителни видове и птици. Но освен приятната атмосфера, която ще ви отведе до красива панорамна гледка към Гибралтарския проток, паркът има много интересна история. Всъщност, паркът е кръстен на американския посланик  Ион Пердикарис, който се настанил в Танжер 80те години на 19ти век. Понеже съпругата му имала белодробно заболяване, избрали имено тази местност за лятна резиденция. През 1904г. обаче бил отвлечен от бунтовници заедно с доведения си син и събитието останало в историята като „Аферата Пердикарис”. Самият Рузвелт наредил грандиозно спасяване, за да демонстрира сила, но в края на краищата бил платен откуп, за да бъде Пердикарис върнат. Събитията вдъхновили филма „Вятър и лъв” (1975), в който Шон Конъри играе злодея Райсуни. А нашите домакини споделиха и версията, че съпругата на Пердикарис се влюбила в похитителя и двамата имали интимна афера докато траели преговорите. Гаранция за истинността на тази история няма – мога да гарантирам единствено приятното преживяване по време на разходката в ботаническата градина.

Пещерата на Херкулес: Няколко украсени легенди

От Пердикарис продължавате в посока нос Спартал. Ще се отбиете от пътя към Пещерата на Херкулес, която е на 14 км от Танжер. Има достатъчно пътни знаци, така че няма как да се заблудите. Пещерата е по-различна от това, което сме свикнали да виждаме у нас, така че си струва посещението. Легендата гласи, че в нея Херкулес се скрил в нея преди последния си подвиг. Легендите, свързани с Херкулес са толкова много, че само въображението ви може да ви спре. То ще ви трябва, защото входът към пещерата, гледан откъм морето, е във формата на африканския континент.

Нос Спартeл: Изгубената Атлантида

Най-голямата забележителност на това място е фарът, построен през 19ти век, за да предотвратява множеството корабокрушения около близките скали. Пристигайки по вода, това е първото нещо, което ще видите на африканския бряг. Съвсем наблизо е и ивицата, в която Средиземно море и Атлантическия океан се сливат в два нюанса синьо. В миналото местните вярвали, че имено под водите около нос Спартел лежи Атлантида.

Из дебрите на Шамал

Ако разполагате с повече време има няколко по-далечни дестинации, които си струва да посетите: творческия курорт Асила, историческия Лараш, задължителния в списъка син град Шефшауен и занаятчийския Тетуан.

 Асила: художествената „Мека”

Асила е малко градче на Атлантическия бряг на около 40 км от Танжер. Освен чудесната плажна ивица, където можете да летувате, има и изключителна медина. Това е място на творци и духа е като на пловдивския „Капана”. Всяка година художниците се събират и изрисуват наново белите стени из града. От една страна това допринася градът да е един от най-чистите, които посетихме, а от друга – дава гаранция, че вашата визита е уникална – следващия сезон картините ще са други. Освен да ги запечатате в снимки имате възможност да сдобиете с всякакви произведения на изкуството – от хартия, през кожа, текстил до кемарика. Докато младежите от групата ни заложиха на океанските вълни и прекараха весел следобед на брега, ние се разходихме из осезаемо широките улици, за да открием най-ценните подаръци. Погледахме как рисуват в реално време, научихме как се обрботват червени корали, за да се превърнат в красиви бижута и се опитахме да запомним имената на разнообразните инструменти, на които свиреха уличните музиканти.

Лараш: древност и археология

Самият град Лараш не е кой знае колко впечатляващ и вероятно нямаше да влезе в нашия списък на интересни дестинации, ако не беше археологическият парк малко встрани от него. Древното финикийско селище Ликсус е основната атракция, с която Лараш привлича посетители в последните години. Разположен върху хълм, бдящ над делтата на река Лукос, Ликсус с основание се е превърнал в притегателен център за любителите на археологията. Освен това и част от културното наследство на ЮНЕСКО. Храмове, амфитеатър, жилищна зона и дворец засвидетелстват, че градът е преминал през пет различни исторически епохи.Можем единствено да ви препоръчаме да отбягвате обедните часове ако решите да го посетите през лятото, тъй като разходката между руините е дълга, а сенките са оскъдни. За предпочитащите по-пасивни почивки, в близост е разположен и хотелският комплекс Ликсус Ризорт.

Шефшауен: цветове, насищащи сетивата

Изненадата на Шефшауен се случва още преди да сте достигнали до града. Пътят лъкатуши между стръмните върхове на планината Ер Риф. Тук бе разбит и митът „Мароко е само пясък и пустиня”. Оказва се, че в тази част на страната има големи ски курорти с надморска височина от 2400м. Домакините ни показаха няколко онлайн албума, в които страхотни зимни пейзажи се редуваха с пролетни кристални водопади, и летен горски трекинг. Планинският туризъм на региона е не по-малко известен в тази част на света от пустинния.

Така стигнахме до самия град, който е известен с това, че е .... син. Защо точно син ли? Обяснението, което ни дадоха е, че този цвят държи комарите надалеч. Но за мен си остава част от цветната магия. На такъв син фон ярко се открояват пъстрите цветове на народните носии, шалове, кожи, медени лампи, капани за сънища и цялата стока, изложена в работилничките на медината. Тази пъстрота създава една неповторима атмосфера на весело настроение и дава възможност за прекрасни снимки. Никой в групата ни не искаше да си тръгва от Шефшауен.

Тетуан: традиции и лукс

Тетуан е занаятчийски център и като такъв също е в списъците на ЮНЕСКО. Обилно декорирани домове на богати търговци от миналото, знатни фамилии прогонени от Андалусия по време на Реконкистата, създават усещане за лукс като никъде другаде. Най-оживените улички на медината са сладкарската, шивашката, калайджийската. Тетуан също е и книжовен център. Можете да посетите превърнатия в музей риад, където се пазят древни ръкописи и където научихме, че имено тук се е публикувал един от първите вестници в Мароко. Извън медината може би най-впечатляващата сграда е строго охранявания кралски дворец, който до днес функционира като резиденция на Върховния комисар.